Северозападният район обхваща земите северно от западните дялове на Стара планина
В първите години на новото българско винарство Северозападът на България, един от най-винените райони в близкото минало, остана малко встрани от интереса на потенциалните инвеститори, желаещи да развиват тази индустрия у нас. Този колоритен и красив край на България беше (и в голяма степен все още е) подценяван заради бедността – тя не е така натрапчива, сравнена с други райони на страната, но все пак се усеща. Инфраструктурата е бавна, но не бихме я определили като най-лошата. И все пак не особено лесният достъп до даден район е фактор, който отблъсква желаещите да правят бизнес във всички сфери, включително и във виното. Мостът при Видин не промени особено нещата. Дано скоростният път, който се строи в момента, да събуди интереса на инвеститорите.
Допреди 7-8 години малкото съществуващи винарни обаче правеха едни от най-самобитните и интересни български вина. Винолюбителите помнят Chateau de Val – изба, която в средата на миналото десетилетие силно ни впечатли с няколко изключителни вина. За съжаление завърналият се от Америка собственик Вал Марков, който усети по невероятен начин тероара на района, но не и нравите и начините на правене на бизнес в България, се отказа.
Изключителният български винар – покойният Огнян Цветанов, заедно с Адриана Сребринова, преди 15 години намериха своето правилно място за правене на вино именно тук и сътвориха вина, които провокираха чуждестранни винени експерти да заговорят за тероар у нас (предстои да разкажем за тяхната изба след няколко публикации). Днес е по-различно, винарните са повече, очакваме в близко бъдеще още да се увеличат. Районът го заслужава, а познавачите имат нужда от тези вина – с отчетливата си индивидуалност и особен, неподправен характер, който сякаш отразява и нрава на местните хора.
Северозападният район обхваща земите северно от западните дялове на Стара планина. Негови естествени граници са Сърбия на запад, река Дунав на север. На изток ние от DiVino сме поставили донякъде изкуствената граница по поречието на река Вит. Без да претендираме за научна обоснованост, но водени от убеждението, че естествените граници на винените области са географските обекти, прокарахме тази граница, на изток от която продължава средната част на Дунавската равнина. Това разделение е продиктувано и от разбирането, че винените региони трябва да са по-сегментирани. Трябва да бъде ревизирана и анализирана в детайли абсурдността на разделението на два големи района, които все още се представят с най-общи, неоткрояващи се характеристики – Тракийска низина и Дунавска равнина.
Полупланинският релеф в по-голямата част на Северозапада, богатството от почви и микроклиматични зони предполагат огромно разнообразие от тероари, от които може да се очакват изключителни и отличими вина – както бели, така и червени. Тук е и царството на един от интересните, но трудни местни сортове, гъмза. Някои от старите насаждения от гъмза се връщат към живот, а са засадени и предстои да се засадят доста нови лозя. Гъмзата е емблематична за българския Златен рог – едно от най-плодородните места, заключено между реките Дунав и Тимок, село Косово и град Видин. Със сигурност в страна като Италия такова място би имало статут на DOCG, а най-големият град би бил пълен със звездни ресторанти и винени барове. Видин не е кулинарна Мека, но може да се похвали с това, че е градът, в който малко след Освобождението е построено (1882–1883 г.) и открито първото винарско училище в страната ни, към което е имало и винарска изба, призната за първата образцова у нас. Сградата, която е издигната с помощта на Константин Стоилов, съществува и днес, превърната е във военен клуб-хотел, но видинчани я знаят като винарското училище.
Районът на Белоградчик освен със зашеметяващите скални форми и цветове или дълбоките пещери с древни рисунки, е ценен и с характерните си тероари. Всъщност целият Северозапад – от Оряхово до Берковица и от Брегово до Враца – е богат на история, запазена природа, интересни места и, което в нашия случай е най-важно, благодатни условия за производство на превъзходно вино.
Традиционното си лятно пътуване в този истински винен Клондайк екипът на DiVino направи в навечерието на гроздобер 2020. Обиколката не надмина очакванията ни. Ние просто очаквахме много и със задоволство затвърдихме впечатлението си, че този български регион е на прав път. Път дълъг, с много неясноти, предизвикателства, трудности, но посоката е вярната. Дали не звучим твърде оптимистично? Може би, но това не е патриотарство или медийно напомпване. Реалисти сме и сме убедени, че тук има голямо бъдеще за виното и създателите му, стига и винените хора от Северозапада истински да вярват в това и да продължават заедно, с обединени усилия да привличат все повече хора – от близо и далеч – към своята винена и културна кауза.
И да, стига да устоят на тежката криза, в която ни вкара световната корона-пандемия и да излязат от нея с непокътната страст към занаята и с още по-голям ентусиазъм към бизнеса. Желаем им го от все сърце!
В няколко поредни публикации ще ви разкажем какво научихме при нашата обиколка за винарските изби Видинска гъмза, Новоселска гъмза, Ново село, Бонония Естейт, Дос Аламос, Шато Бургозоне, Боровица, Магура, Типченица и винените проекти Понте Дио, Вида, Врачанска теменуга и Веселите винари.
Тук започваме с една от трите винарни във видинското Ново село, а именно Видинска гъмза, която пази традицията
Независимо, че винарска изба Видинска гъмза преработва разнообразни сортове грозде, в този разказ ще се говори предимно за гъмза – любовта и гордостта на целия екип на избата.
Изба Видинска гъмза е собственост на братята Петко и Мико Микови. Притежават близо 70 ха лозови масиви със сортовете новоселска гъмза, пино ноар, каберне совиньон, мерло, сторгозия, памид, шардоне, совиньон блан, мускат отонел и ризлинг, разположени в района на Ново село, Видинско, на южни склонове по поречието на Дунав. Винената им история започва през 2005, когато двамата братя заедно с баща си Георги започват да изкупуват парцели със стари лозови насаждения. Купували хаотично, както казва Петко, но като резултат се оказало, че притежават всички 25 ха лозя с 40-годишна гъмза, която расте на собствен корен. Идеята била да запазят лозята и да продават гроздето на винопроизводители, но за тяхно учудване по онова време купувачи не се намирали. За да съхранят гроздето, наели едно от халетата на бившия видински завод за помпи в Ново село и купили винификатори с достатъчен обем за начинанието.
Така се родило първото им вино и както с всяка първа рожба, те силно се привързали. Петко, с присъщото си чувство за хумор, споделя: За нас то беше най-хубавото вино на света, но за жалост никой друг не споделяше това мнение.
И така в продължение на три години прибирали гроздето, пълнели съдовете, а виното, което вече достигнало близо 100 000 литра обем, все оставало непродадено, а и място за прибиране на следващото грозде вече нямало. Тогава настъпил повратният момент. Братята осъзнали, че трябва да се работи маркетингово за създаване и налагане на бранд, за да постигнат известност и съответно да реализират продажби. Задача, изискваща огромни усилия, тъй като трябвало да преодоляват наложеното мнение, че гъмзата е забравен сорт, приеман само като продукт за евтини вина. За разлика от времето на социализма, когато имало 1700 ха лозя с този сорт и винопроизводството в региона се радвало на пазари в Съветския съюз, Германия и Англия, в началото на прехода регионът западнал, лозята били занемарени, а гъмзата – низвергната.
Във всеки случай сортът изисква специални грижи, за да бъде отгледан. Смята се, че е пренесен по нашите земи по времето на кръстоносните походи. Битува и още една версия – че гроздето се садяло още по времето на хан Кубрат. Кръстено е на името на една от дъщерите на местен болярин и на древноарабски означава капризна. И сортът наистина отговаря докрай на кодовото послание, заключено в името му – зрее късно и неравномерно, със сравнително едри зърна е, но с много деликатна ципа, която е податлива на гниене и всяко падане на дъжд по време на беритба е фатално, тъй като гроздовете се пукат и сокът им изтича. Тази специфика е научила местните да берат гроздето по-рано, за да се застраховат, но пък за сметка на това имали реколта с по-ниска захарност, обикновено варираща около 20-21 градуса. Това от своя страна изисквало и по-нататъшни грижи, за да се получи хубаво вино. В миналото го правели директно по баирите, където изсипвали гроздето в каменни корита и го оставяли да ферментира. С първото падане на сняг виното замръзвало и образувало ледена кора отгоре.
Тогава източвали течността отдолу и така сгъстявали напитката
В днешно време с глобалното затопляне климатът като че ли е малко по-благосклонен, що се отнася до времето за съзряване на гроздето, но проблемът с късните есенни дъждове си остава. Така че екипът на Видинска гъмза следва практиката за по-ранно обиране на реколтата, обикновено около втората половина на септември.
Технолог на винарната е Златко Петков, когото спокойно можем да наречем Човека Гъмза. Зад гърба си има 45-годишен стаж с този сорт. Започва работа в Магура, следва Новоселска гъмза и от 2007 досега е винарят на Видинска гъмза. Познава изтънко всеки ред от лозята и смята, че връзката със земята е най-важният фактор, за да правиш добро вино, тъй като гъмзата реагира на всяка промяна в почвения състав, що се отнася до узряването ù. В парцелите преобладават алувиални почви. (Отваряме скоба, за да поясним, че алувият, който е със сиво-жълт цвят, е наносна почва, образуваща се по поречието на големи реки, и освен че е богат органогенно и на минерали, в голямата си част е с пясъчен състав. Това всъщност е причината филоксерата да не може да функционира в такава почва и да са запазени все още лозя на собствен корен по поречието на Дунав.)
Комбинацията от винар с вещо познаване на сорта и работата му с грозде, отраснало на собствен корен, ражда едни от най-прекрасните и интересни вина от гъмза. Всъщност целият екип на винарната е с ясното съзнание, че, притежавайки лозята, държат в ръцете си истинско съкровище и отношението им към гъмзата граничи с пиетет, обожание, силна привързаност и гордост. И ние от DiVino научихме много за нея, но най-вече разбрахме, че когато си се захванал с гъмзата, трябва да ù се отдадеш напълно.
Изба Видинска гъмза произвежда два основни стила новоселска гъмза от собствено грозде. Серията Traditions е без отлежаване в дъб и се отличава със сортова изява, богатство на плода и привлекателна свежест.
Серията Special Selection отлежава 6 месеца във второ и трето зареждане френски барици и изразява увереността на екипа, че вината от сорта новоселска гъмза имат потенциал за стареене и благородно развитие. Характеризира се с модерно звучене, с вибрантна свежест, балансирани танини, дълбочина на вкуса и елегантен завършек. Произвеждат се ограничено количество бутилки и всяка от тях е с етикет с индивидуален номер.
От гъмза се прави и чистосортово розе, засега единствено на пазара, с името Дарзала, кръстено с едно на имената на тракийски бог на плодородието. Заслужава внимание и билковото вино на основата на мускат отонел с 22 наложени билки. Използват се повечето ароматни билки като лавандула, маточина, салвия, мащерка, лайка, семена от кориандър, мента, но трябва да се отбележи, че единствената билка, която не присъства в това вино, е пелинът. Избегнат е заради силната горчивина. С богатия си многолик вкус е идеално за коктейли или добре охладено като аперитив.
Текстът е препубликуван от сайта divino.bg.
Линк към оригиналната публикация: https://divino.bg/Vino-sreshti-na-Severozapad-I–Vidinska-gamza
По темата работиха (в азбучен ред): Веселина Маринова, Вили Гълъбова, Емил Коралов, Ефросия Благоева, Ирина Софранова, Юлия Костадинова, Яна Петкова, Ясен Бориславов